 |  |  |  |  |  |  |  |  |  |  |  |
| | | | | | | | | | | |
"Човешка светлина" , изложба на графики и рисунки - ADMIN Gallery
the St Louis Community College at Florissant Valley, САЩ - 2010/ 2011
С благодарност към Джим Гормли и Джанис Несер-Чу за поканата! И с
вечна признателност за голямата помощ на моя добър приятел
- г-н Бил Плъмпи!
През 2004, когато трябваше да реша дали да замина за САЩ като легален
имигрант или да остана в родната си България, аз разгледах всичките си
творби, направени до момента. Бях работила като художник и преподавател
през цялото време след завършването на Националната Художествена
Академия в София и исках да продължа. Бях художник откакто се помня.
Възможността да видя начина на живот в невероятно по-силната икономика
на САЩ беше нещо, което трудно можех да пропусна. Знаех, че шансовете
за художниците там са много повече отколкото в България. И моето
решение беше взето,с намерението да се завърна в България един ден, по-
опитна и с връзки с големия свят отвъд океана. През тази година трябваше
да кажа " Не!" на страха от неизвестното и да вярвам на Създателя,
допринасяйки за изпълнението на неговия план. Тогава не знаех, че ще
стана част от американския народ и ще срещна някои от най-добрите
приятели в живота си - за краткото време от 6 години.
Изкуството няма националност и принадлежи на всички народи. То е
приветствано навсякъде. За мен, както и за повечето деца, то започна с
рисунката - простичка рисунка с химикал или молив. Можех да прекарам
часове рисувайки. По-късно, в училищата по изкуствата, един от нашите
етюди по модел продължаваше до 30 и повече часа. Човешките лица
винаги са били впечатляващи за мен.
Когато бях на 12, родителите ми ме заведоха при учител по рисуване.Ние
сме добри приятели сега, познавайки се 28 години, с опита от съвместна
работа. Неговото име е Минчо Панайотов - в неговото ателие се запознах с
графиката и печата, в допълнение към уроците в Художествената Гимназия
и следването в Академията в София. Един от неговите подаръци за мен
беше албум с репродукции на японска графика. От неговата библиотека бях
взела назаем албум с творбите на Кете Колвиц, първата жена художник, за
която научих от него. Неговите диапозитиви и книги показваха за нас,
неговите ученици, художници като Албрехт Дюрер, Рембранд, Микеланжело,
Ван Гог, Дега, Жюл Паскин, Жорж Папазов и толкова много други. Начинът
по който той преподаваше беше емоционален и човешки.
В Америка аз видях тази емоционална човечност навсякъде - на работа, на
улицата, в галериите. Благословена бях с работа в музея за изкуство на
Сейнт Луис. И ученето продължи. Срещите с хората и високата класа
изкуство по цял ден и работата като художник в почивните дни беше
истински благослов.
Тази изложба показва мои нови и стари рисунки и графики с акцент върху
човешките лица и техния израз. Аз никога не ще забравя думите -
" Разбираш колко обичаш някого, когато започнеш да виждаш лицето му и
да говориш с него, дори когато човекът отсъства..."
Вярвам, че моето вълнение пред човешките лица се корени в дългата
християнска традиция на изобразяването на свещеното в икони. Тази
традиция е все още жива и сега аз мечтая да бъда художник, допринасящ
за нея. Това е възможно навсякъде, но най-много тук, в Източна Европа,
където се завърнах.
the St Louis Community College at Florissant Valley, САЩ - 2010/ 2011
С благодарност към Джим Гормли и Джанис Несер-Чу за поканата! И с
вечна признателност за голямата помощ на моя добър приятел
- г-н Бил Плъмпи!
През 2004, когато трябваше да реша дали да замина за САЩ като легален
имигрант или да остана в родната си България, аз разгледах всичките си
творби, направени до момента. Бях работила като художник и преподавател
през цялото време след завършването на Националната Художествена
Академия в София и исках да продължа. Бях художник откакто се помня.
Възможността да видя начина на живот в невероятно по-силната икономика
на САЩ беше нещо, което трудно можех да пропусна. Знаех, че шансовете
за художниците там са много повече отколкото в България. И моето
решение беше взето,с намерението да се завърна в България един ден, по-
опитна и с връзки с големия свят отвъд океана. През тази година трябваше
да кажа " Не!" на страха от неизвестното и да вярвам на Създателя,
допринасяйки за изпълнението на неговия план. Тогава не знаех, че ще
стана част от американския народ и ще срещна някои от най-добрите
приятели в живота си - за краткото време от 6 години.
Изкуството няма националност и принадлежи на всички народи. То е
приветствано навсякъде. За мен, както и за повечето деца, то започна с
рисунката - простичка рисунка с химикал или молив. Можех да прекарам
часове рисувайки. По-късно, в училищата по изкуствата, един от нашите
етюди по модел продължаваше до 30 и повече часа. Човешките лица
винаги са били впечатляващи за мен.
Когато бях на 12, родителите ми ме заведоха при учител по рисуване.Ние
сме добри приятели сега, познавайки се 28 години, с опита от съвместна
работа. Неговото име е Минчо Панайотов - в неговото ателие се запознах с
графиката и печата, в допълнение към уроците в Художествената Гимназия
и следването в Академията в София. Един от неговите подаръци за мен
беше албум с репродукции на японска графика. От неговата библиотека бях
взела назаем албум с творбите на Кете Колвиц, първата жена художник, за
която научих от него. Неговите диапозитиви и книги показваха за нас,
неговите ученици, художници като Албрехт Дюрер, Рембранд, Микеланжело,
Ван Гог, Дега, Жюл Паскин, Жорж Папазов и толкова много други. Начинът
по който той преподаваше беше емоционален и човешки.
В Америка аз видях тази емоционална човечност навсякъде - на работа, на
улицата, в галериите. Благословена бях с работа в музея за изкуство на
Сейнт Луис. И ученето продължи. Срещите с хората и високата класа
изкуство по цял ден и работата като художник в почивните дни беше
истински благослов.
Тази изложба показва мои нови и стари рисунки и графики с акцент върху
човешките лица и техния израз. Аз никога не ще забравя думите -
" Разбираш колко обичаш някого, когато започнеш да виждаш лицето му и
да говориш с него, дори когато човекът отсъства..."
Вярвам, че моето вълнение пред човешките лица се корени в дългата
християнска традиция на изобразяването на свещеното в икони. Тази
традиция е все още жива и сега аз мечтая да бъда художник, допринасящ
за нея. Това е възможно навсякъде, но най-много тук, в Източна Европа,
където се завърнах.